Хвърлих телефона си яростно към стената – удари се, падна на парчета, разпилените части на моя гняв. Желанието ми се провали, поредният опит да съкруша себе си и да бъда ограничена.

Дълбоката ми нужда да изживявам нещо само и единствено вътре в себе си, макар и с помощта на друг, пропадна. Отне ми близо година. Година, в която бях като пеперуда в буркан, чиято капачка сама затварях и почти не отварях.

Всичко започна по-отдавна.

Пожелах го в един сайт. Беше с кратко име, но силно присъствие – постовете му издаваха огромни знания, умения, опит. 

Беше семеен – второто необходимо условие.

Бе ярък, дързък, предизвикателен.

Внимаваше, държеше дистанция.

Всички условия, за да ме дразни, бяха налице.

След дълга и криволичеща кореспонденция, аз му предложих това, което исках да осъществя. 

Какво исках?!

Исках невъзможност.

И по-точно невъзможна реалност.

Исках всичко, но никога в реален контакт.

Всичко чрез формите на виртуалното.

Желание до лудост, до треперене, до плач, но без физическо осъществяване.

Всевъзможни мисли – свързани с табута, граници, лудост…. хрумвания най-странни…. счупване на клишетата, ако е допустимо … желания – странни, гениални, находчиви, неприемливи, плашещи….. фантазии – колкото повече, толкова по-добре….. переверзии – каквито и да са…немислими, брутални, режещи като нож….

Дали може да се случи?!

Докъде може да се случи?!

Докъде ще успееш да стигнеш в собствената си цензура?

Ще можеш ли да скъсваш собствените си страхове?

Ще минеш ли вътрешните си бариери?

Къде свършва страхът?

Какво има, когато си над нещата и когато не ти пука?

Мдааа…..интересни философско-езотерични въпроси.

Нали бях някакво живо същество, което живее някакъв живот, в някакво тяло, с някаква кръв….и нали живея в някакво общество, с някакви правила…. нали не съм рибка в аквариум и мога да постигна разни неща?!

Да видим….

Той се съгласи.

Изглеждаше му любопитно.

Нищо не губеше.

Просто разговори – без никакво навлизане наистина в житейските му навици, схеми и обичайни неща.

Предизвиквах го бавно, постепенно, безотказно и настъпателно. 

И го предизвиквах и той да ме предизвиква.

Играта започна.

Игра лепкава, сочна, съживяваща, пулсираща, волна.

Навлизах в него и той в мен. Всяка дума е преминаване и може да окаже влияние, да контролира, да пречи, да окрилява. 

Споделях му за детството си, за майка ми и баща ми, за тъжните моменти, за радостните моменти…. разказвах му за любовта към четенето, писането, изкуството, музиката… 

Продължавах.

Навлизах в странните тайнствени кътчета. В срамните. В тъмните мазета и прашните тавани, където дебнат паяци и плъхове. Разказвах и за курвата, която ненаситно ядеше секс и която отдаваше тялото си на похот. И тук ми светна лампата. Започна да ме разпитва. Но не можех да спра – имахме договорка.

Той също ми разказваше. Оказа се хищник, който обича да бъде груб, да бие, да ебе властно. Харесваше ми. Още по-добре. Трябваше ми изкушение. Силно, истинско, разтърсващо. Исках съблазън, която да ме обземе със страст. Исках да мечтая, да настръхвам от всеки негов полъх, от всяка идея, от всяка запетайка…. исках да се чудя защо не ми пише през нощта, да се тормозя дали ме желае, дали чука жена си, а си представя мен, дали е ял супа или пържола…. исках да знам каква граница би пречупил с мен…

И се получаваше…

Бавно…

Не спирах да изливам себе си в него… копнеех да изкачим някой връх, да влезем в някоя хижа, да сме потни от катеренето, изморени, но да се напием с коняк и да се чукаме като животни, да вием с вълците цяла нощ… да ме търкаля гола в снега, да съм ледена, а после да ме пляска до червено, да ми напъха кърваво месо в путката, да си говорим цяла нощ….

Идеята да се рея свободна като птица, да споделям без цензура, да не се ограничавам с него – ето това беше великолепието! Усещането не може да се сравни с нищо друго! Само по себе си е форма на свобода, на дивост, на любов. 

С едно единствено условие.

Никога да не се превръща в реалност.

Тайното ни общуване бе вихър, опияняващ танц около огъня, бурен вятър, свежа роса, горещ лъч…. ние бяхме светещи топчета енергии, които се въртят един около друг, привлечени като магнити, но никога белязани от допира на ръцете, от погледа очи в очи, от прегръдка.

Мислите за него ме разтапяха като горещ шоколад. Сякаш се превърнах в едно нестихващо предоргазмено създание, което блести, тупти, диша и издиша, което умее да попива писмата му и да му пише шантави писаници, неразумни и неуместни. Той се превърна в най-близкия ми човек. Когото никога нямаше да срещна.

Желаната ми невъзможност бе факт.

Изпитвах болезнено желание към него. Като сърбеж от шарка – не трябва да пипаш, но искаш и те човърка, неустоимо и дразнещо чувство!

Само такова желание удовлетворява истински!

Всичко, докоснато от реалността, претърпява нелеп развой и мухлясва. Всичко се изтърква. Всичко изживяно те пълни и те празни. Абсолютно чукане – вътре -вън, вътре-вън. Ако е само вътре е хубаво до време, ако е само вън е дразнещо до време. 

Нуждаех се от второто, първото го познавах.

А сега?

Сега той бе истинската мъка, превърната в мечта и мечтата, която мъчително ме хранеше. Тръпката взе да боли, но търпях и се наслаждавах на новата болка, на състоянието на пред-случващо се. Земята очаква вулкана, трепнейки.

Един ден той ми написа нещо.

Нещо, което никога не трябваше да ми пише, защото нарушаваше всички уговорки.

Той пожела да се видим.

Аз го усещах. 

Но живеех известно време като пясъка, заключен в пясъчен часовник – знаех, че ще се изнижа като песъчинките, ще приключа фазата и ще се преобърна наново. Но никога не си същият след преобръщането – колкото и еднакво да изглежда, не може да се повтори неповторимото.

Не исках да го слушам – как ме желае – та аз знаех това!

Исках да си остана в нечовешкото състояние, да удържа на изкушението, да реализирам необичайното, да се мъча, мокра от възбуда, да се пипам всяка нощ с мисли по него, да си представям всеки банан, че е неговият кур!

Затова хвърлих телефона си.

Той унищожи всичко.

Снимки: лични и интернет