Чета Габриел Гарсия Маркес и потъвам… така подрежда думите –  оплита смислите и асоциациите от тях по такъв магически начин, че буквално оставам без дъх, чувствам се преизпълнена от странно напрежение, но и като замаяна. На моменти спирам – мисля, усещам, вибрирам – и пак захващам мрежата от слова…

Като наркотик е.

Чудя се… как е възможно така да се изразява, така магически да ме повлича в неговите вселени, така живо да ми показва героите си?!

Велик, майстор, гений – това са силни думи, които обикновено се изсипват върху големите творци и толкова се повтарят с годините, че има едно особено свикване, но същевременно не е възможно да ти писне да им се наслаждаваш и не спират да ти дават богатства. Чрез тях растеш и ставаш голям – емоционално, интелектуално, духовно. Великите създатели са като изворна вода – даряват живот, съживяват, укрепват, балансират,  съхраняват…

Спомням си… преди време…дадох на един приятел мои текстове (напълно не-сексуални 🙂 ). Беше възхитен от стила, изказа и анализите ми и каза, че докато четял, даже завиждал. Аз не разбрах какво иска да каже – как така ми завижда? И той ми разясни, че изпитвал една такава странна завист поради факта, че той не умеел да напише същото, нито по същия начин, а искал да може.

Разбрах го. И му благодарих. Това беше голямо признание за мен от умен и интересен мъж.

Докато четях Маркес, ми изплува този спомен. Замислих се дали не му завиждам… Благородно… примесено с размазващите усещания, дар от стила на Маркес…

Преди година прочетох “Сто години самота”, а наскоро “Любов по време на холера”. Подвластна на последната творба, искам да напиша думите, които са ми отвътре.

Почнах ли да я чета, няма спиране… повлече ме, омая ме, омагьоса ме. Потънах в история за любов – дълбока, истинска, жилава като върбова пръчка, стоически непроменлива много години. Запитах се – възможно ли е да има такава огромна любов, възможно ли е човешко същество да копнее за друго човешко същество половин век и да остане верен на това чувство, независимо от разнородните събития в живота му?

Маркес навлиза майсторски в главите и душите на героите, сътворени от самия него и ни разказва за всичко, случващо се вътре – реже го като готвач, ситно кълцащ лук – и ни поднася всяко ситно парченце, всяко късче, всяка капчица сок. Спецификата на характерите е изключително издържана и се “доказва” в много ситуации.

Двама мъже, които обичат една жена.

Може ли тази обич да е с еднаква сила?!

Единият я обича по-силно, нестихващо, упорито. Общуването с писма е така чаровно… потъваш назад във времето, в други порядки, с други ценности… където супер модерното е архаична бегла идея за нас, събуждаща усмивки…  представяте ли си да получавате веднъж седмично няколко страници от човека, който ви възпламенява и за когото мечтаете? И да чакате дни наред отговор… не сега – на мига, веднага – а да се налага да чакате, тръпнещи в копнеж, да броите минутите, по-бавни от лудешкия ритъм на сърцето…

“понякога отиваше на работа, без да е мигнал, с коса, разбъркана от любов, след като бе оставил писмото в уговорения тайник…”

… и писмото-отговор да отеква в сърцето като гръмотевица в спокоен ден, да ви разтърсва и да четете с вибрираща душа… и да пишете като в треска следващото писмо… и пак да чакате, чакате, чакате… изобщо това е мощен емоционален водовъртеж, напълно осмислящ живота. Защото когато чакаш и очакваш, когато изживяваш силно дълго време и нямаш реално истинско общуване с любимия човек, тогава чувството се задълбочава, обхваща целия организъм, а мечтите добиват размерите на безкрая и силата на стихия.

Маркес умее да представя красиви и възвишени представи по банален и дори битовистичен начин – любов в ежедневието, в навика, в досадата, в задълженията. Творбата е обсипана с миризми, звуци, болезнено реалистични в директността си и стряскащи ума. Но веднага след това усещам, че нещата са наистина такива – истински, земни, засягат ме, докосват ме – мен и всички нас. И това създава особена топлина.

Основна тема в творбата е темата за старостта. Героите в началото са млади и постепенно остаряват, младост-старост виреят в творбата в непрекъснато преплитане, но някак са по-страстно обрисувани в старостта им. И именно в старостта им се случва тяхната любов, изживяна във физически параметри – тогава се срещат и разговарят наистина, общуват, докосват се, виждат се голи, правят секс. Да, може би е по-привлекателно да си представяме млади възбудени тела, но акцентът не е върху това – Маркес говори за истинската голяма и вечна любов, той я разбира и я усеща пълнокръвно и пълноценно, отвъд земните параметри и обичайните представи.

Романът гениално играе с времевите пластове. Маркес огъва времето с лекота. Ту сме тук и сега, ту в миналото, ту в бъдещето, но винаги в историята на гигантстката любов на Флорентино Ариса към Фермина Даса. В невъзможността да я има, потънал в куп интимни приключения, Флорентино разбира, че

„можеш да бъдеш влюбен едновременно в няколко жени, и то във всяка със същата мъка, без да си предател към никоя“

Ако той я обича до болка, без да я чувства физически, а съпругът й (д-р Хувенал Урбино) спи с нея всеки ден, то тя – получаваща желание от двама мъже, живо въвлечена в това двупластово “любовно течение” – сякаш не обича силно нито един от двамата. Жена със силен характер, особнячка, здравомислеща и трезва, принудена да се адаптира в нетипична и чужда среда, която в един момент е уморена от всичко, в друг момент съкрушена, а накрая полуглуха, но спокойна като в унес, плаваща по вода в обятията на Флорентино Ариса.

“Любов по време на холера” е мъдра книга, пропита с любов – такава каквато е наистина в живота ни – всеки ден – от сутрешното ставане, през банята и обличането на изгладени дрехи, излизането с маската на професията, тайното чукане с любовници в късния следобед, махането и слагане на ченето като нямаш собствени зъби, болежките и миризмите на застаряващото тяло и т.н.

Маркес прекрасно балансира напрежение и спокойствие, сила и нежност, битовизъм и възвишеност, грубост и ефирност… Много пасажи в книгата четях по няколко пъти – някои, поради проникновената мъдрост, други само заради таланта да подредиш изказа си точно по определени начини. Ето чудесен пример:

“Никой не умееше да спи така изящно като нея: сякаш изобразяваше движение от танц, вдигнала ръка на челото, но и нямаше по-свиреп човек от нея, когато прекъснеха усещането й, че спи, макар вече да не спеше…”

или

“След толкова години пресмятана любов неподправеният вкус на невинността носеше очарованието на обновяваща извратеност”

и особено любимото ми:

“… реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която не е готова да премахне от корен – няма бог за нея…”

Може би няма да е пресилено да кажа, че цялата книга е низ от такива красиви слова, от изящно подредени думи, тласкащи мислите ни в море от представи, символи, асоциации, значения…

Мога да пиша още много.

Но съзнавам, че не е добре да прекалявам 🙂

Надявам се да съм запалила едно мъничко фитилче във вас, което да се възпламени в желание да прочетете поне една книга на Габриел Гарсия Маркес.

Ще бъдете омагьосани.

Защото това е Слово с Магия.

Или Магия със Слово.

---

Този текст е сътворен от Ема Томова и си има авторски права. Моля, уважавайте това 🙂

Снимки: Интернет